Борбата продължава в българската война на таралежите
Интервю със Славчо Пеев
От: Whoseartisthat
За своите 82 години, актьорът Славчо Пеев е виждал много истински усмивки и искрени смехове, но сега вижда промяната в очите на хората.
На кого подражавахте като малък?
Баща ми беше голям български лекоатлет и като вървях с него, всеки втори човек го познаваше, защото тогава леката атлетика беше в много голям подем. И той държеше много рекорди, винаги е бил човек над нещата и си го обяснявах с това, че като го гледах как тича, събран в себе си и в мислите си, ставаше друг човек.
И аз покрай него от доста малък започнах да се занимавам със спорт, майка ми беше доста против, но баща ми беше за мен – човекът. Първо започнах да играя волейбол, след което преминах към баскетбола.
Ще ни разкажеш ли любим спомен от баскетболните ти години?
Да, разбира се. Бях капитан на юношеския отбор до 18 години, та дойдоха за първи път в България китайски баскетболисти и ние трябваше да играем с тях. И на терена стана страшно, не можехме да ги различаваме. Дръж този, пази онзи – абе китайци, едни и същи, беше страшно объркване.
Кога беше първата ви среща с актьорското изкуство?
Есента, когато дойде време да ни пращат в казарма. Бях в спортна рота в Русе с баскетбол, а в Русе баскетболисти нямаше, само аз.
И така станах много близък с един художник, който работеше за армията, както и за народния театър в Русе. Станах му помощник за декорите в театъра, тъй като много хубаво рисувах и той ме хареса. Точно тук се случи фаталното с мен, защото точно в този театър идваше един много голям български актьор – Георги Георгиев. И докато си рисувах и оцветявах декорите, той все идваше при мен да ми прави компания.
Един път едно момче не беше дошло и ме взеха да играя вместо него. Тогава явно съм му направил впечатление, защото като дойде време за кандидатстване и той ме пита къде ще кандидатствам и аз му викам в Художествената академия. Тогава той ми каза “ Не, ти ще кандидатстваш в НАТФИЗ.”
А, ще ни разкажеш ли някоя интересна случка от студентските си години?
Аз винаги съм бил с очила, с голям диоптър съм. И като трябваше да се представя на ректора на НАТФИЗ, още докато вървях по Раковска ги махнах, скрих ги, че нямаше тогава артисти с очила. Можеше, само ако играеш някой дядка – това е, само за възраст.
Когато влязох в кабинета на ректора, първите му думи бяха “ Сложи си очилата бе моето момче.” Викам си “ разкрит съм”.
И така аз бях първият артист в България, който игра роля от кора до кора с очила. По-старият театър имаше стриктни догми и закони, които нямаше как да се нарушават на сцена, но този закон с очилата с мен отпадна.
В пиесите на Станислав Стратиев, винаги си играл, така да го наречем “малкият човек”, ще ни разкажеш ли малко повече за тези твои роли?
Станислав Стратиев е мой много близък приятел. Заедно с него сме играли баскетбол. Той пишеше пиеси, които просто се приемаха с лекота, но той беше човек, който често го тъпчеха и не го зачитаха. Точно затова, според мен, главната роля все беше такава, на малкия, по-простоватия човек от нашето общество. Римска баня има над 1200 представления, играли сме в цял свят.
Огромен успех жънеха всички негови пиеси.
Кой е най-яркият спомен, който се сещаш в момента за Стратиев?
Спомням си как ритнал една гума на самолет, който не успял да излети. След това дошъл пилотът на самолета и той също ритнал гумата и казал – “ще ми литнеш ти, ще ми литнеш“. Успели да излетят и пилотът на слизане му казал – “добре, че ритна гумата, иначе нямаше да излети“.
Ходили сте на много турнета, кое ти е любимото?
80-та година тръгнахме точно с неговите пиеси (на Стратиев) по поръчение. Людмила Живкова ни събра – най-добрите български артисти. В групата бяха Парцалев, Калоянчев, Стояна…
А, това беше момент, когато много зле се бяха държали с нашите български емигранти, точно за това тя ни викна, за да минем през българите и да ги вдигнем духом. В Монтреал, Канада, Аржентина, Бразилия. Ние изнасяхме сатирични представления, говорихме смешки, а хората плачеха и хрипаха. Не мога да Ви опиша какво чувство изпитва човек в такъв момент. Незабравимо турне. Имахме велики преживявания.
А, в Братска Куба, Никарагуа имахме много интересна случка.
Не ни качваха на самолета 5 дни подред, че беше пълно с ранени войници и извозваха тях, тогава имаше война, а ние трябваше да стигнем до Хавана. И на петия ден в 5 часа, Константин Коцев, чука на вратата на нашата стая, вика ставайте, ние му казахме, че чак в 8 трябва да закусим, а в 10 да тръгнем за летището. И той вика “Така ли?”, и каза тогава думи, които след това две години България си ги употребяваше като нарицателно “ Борбата продължава. От Крум Кюлявков”
Когато потеглихме самолета летя през цялото време на 150 метра от морето, кацнахме в Хавана и забраниха на всички да излизат, а пилотите ги арестуваха, били пияни, чудо било, че са улучили летището и са приземили самолета.
А, коя е любимата ти роля?
Иван Андонов на Стратиев- това е безспорно. Стратиев научи наистина цяло поколение.
Много беше точен към нещата, които стават, към всичко, което ни заобикаля. Винаги сериозен, сериозен, ама сериозен, а той се шегува. Невероятно чувство за хумор! Така е и в неговите пиеси.
Друга любима роля ми беше Дон Кихот на Стефан Цанев от 88-ма година, аз играх Дон Кихот, а Кольо Анастасов – Санчо Панса. Тя беше пиеса уж за деца, но казваше много неща.
И досега си уважаван актьор и режисьор сред кипърския народ, ще ни разкажеш ли малко повече за времето прекарано там?
Имам 2 дъщери и един син. И на голямата ми дъщеря ѝ бяха предложили да учи в Кипър и така попаднах там, случайно. Беше в края на 90-те години, там се срещнах с мои приятели от „Театро Сатирико“ от Никозия. Поканиха ме да направя една пиеса, после втора и трета, и така – 6 години в „Театро Сатирико”.
Десет години бях главен художествен директор на кипърския театър и добре ми беше.
Казваха ми „кипърския българин“ или „българския кипърец“, защото много съм свързан с тази страна, с тези мили хора, с тази прекрасна държава. Гостоприемни хора, топли. Това много ми допадна. Винаги съм казвал, че островът неслучайно е бил английска колония – това се е отразило прекрасно във възпитанието и манталитета на хората. Интелектът е на ниво.
Вече втора година светът е в плен на пандемията. Без да осъзнаваме, животът ни се промени. И въпреки, че започнахме да свикваме да живеем с ограниченията, пандемията отново ни приземи. Станахме по-мрачни зад маските и по-самотни, заради притискащото свободата ежедневие. Антагонизмът отново се превърна в идеология, без дори да осъзнаваме, че когато сме разделени, ставаме жертва на тези, които не искат да водят, а да властват.
Промениха ли се хората, покрай вируса според теб? С маски/ през стол как става комедията?
Ние сме най-потърпевши. Други хора станахме. Всеки е срещу всеки. Хората са станали сами. Но пък, вече започнаха да се замислят, сега най-голяма роля играе това, че не се вижда край, просто не си отива това, което е върху хората, много им дойде.
Много лошо, преди две седмици бях на едно представление. Един се опита да се засмее и угасна, и никой повече не се засмя. Ужасно е. Аз лично се ваксинирах и въпреки това ме хвана вируса. Заразихме се на снимките за рекламата на Winbet с Христо Стоичков. Ицо и той се зарази, но аз много леко го изкарах, защото съм ваксиниран.
Така, че аз искам да кажа, че наистина помагат тези ваксини.
А, как ви се сториха самите снимки на клипа? Трудно ли се снима реклама?
Първото което е, аз съм благодарен на Христо, че той ми се обади и ме викна и държеше да снимаме заедно. Ние с него сме добри приятели. До 90-та година, Христо и Стефка Kостадинова идваха на всяка наша премиера в Сатиричния театър.
Рекламният клип е различен от театъра, в театъра имаш повече време за всичко, можеш да пробваш различни неща.
Христо пък е невероятно дисциплиниран, каквото поиска, точно го направихме – от 8ч. сутринта до 22ч. вечерта снимахме. И успяхме да заснемем 8 различни клипа. Честно казано, рекламата е за неща, които на мен лично не са ми приятни, но успяхме да я пречупим, така че да се получи нещо по- забавно и весело за гледане. Което, според мен, е добре.
Забравихме ли вече да гледаме нагоре, в търсене на поредния спасител?
Никога не сме забравяли. Българите не сме такива хора.
81-ва, когато станах директор на театъра, Станислав Стратиев беше главен ръководител, заради него идваха най-добрите режисьори в България. Много неща успяхме да направим в този период, но 88-ма ни извикаха и ни казаха, че вече не сме директори, защото знаеха, че идва 10-ти ноември 89-та, когато всичко се промени.
И нас ни излъгаха 90-та година, усмихнахме се. Две години спах до Народното събрание в една палатка, надявахме се, че нещо ще се промени. Усмихнати хора гледаха напред и бавно, бавно, погледът се сведе надолу. Българинът мислеше, че ще направи това, което трябва за тая държава, обаче го спряха… българи спряха други българи.
Но, въпреки това продължавахме да вярваме, че държава ни ще тръгне както трябва.
—